Искаше ми се да седна и да напиша нещо за днешния ден. Да облека в думи всичко онова, което ми се върти в главата. Захващах поста поне пет-шест пъти. След първите няколко изречения започваше да ми звучи все по-кухо и все по-неистинско. След което веднага следваше изтриване. И все не се получаваше.

Ето сега, отново избягвам темата. За последните години съм се превърнала в истински талант, когато става дума за бягство от нещо. Дали ще е от някой въпрос, който не ми харесва или ще е от нещо, което ми се случва (при това не винаги бягам само от лошите неща в живота си). Наречете го защитен механизъм. Или страх. Или и двете. При всички положения ще сте прави. Превърнала съм го в навик.

Лошото при бягствата е, че от бързане да се отдалечиш, преставаш да обръщаш внимание на нещата, които наистина се случват около теб. И ако не се усетиш навреме, има сериозна опасност да се превърнеш в Самотния бегач на дълги разстояния. И колкото и да се опитваш да убедиш околните, и най-вече себе си, че самотата е твой личен избор, всички, и най-вече ти, знаят, че това не е така.

Пак се отплеснах. Думата ми беше за спомените. Защото именно те са онзи елемент, който в най-голяма степен ни определя като личности. Неслучайно в сапунките, когато искат да вкарат малко драматизъм, изтриват паметта на някой от главните герои. Малко отклонение: Като бях по-малка, много пъти съм се чудила какво ли е усещането да се събудиш някоя сутрин и да осъзнаеш, че не познаваш нищо от заобикалящия те свят. Включително и себе си. Имаше моменти, в които неистово исках това да ми се случи и да не ми се налага да се боря с призраците в мен. Да започна на чисто и да се налага да се съобразявам с ограниченията, наложени ми от мен самата. След това се присещах и за всички онези неща, които не искам да забравя и се отказвах от желанието си за забрава. Край на отклонението.

Човек е съвкупност от всички онези неща, които са минали. Благодарение на тях, успява да си създаде собствено виждане за живота, вселената и всичко останало. Да прецени кое е добро и кое е лошо. И респективно да се ориентира за собственото си място сред целия хаос наоколо.

И затова трябва да помним. Не само нещата, които ни карат да се усмихваме, а и онези, които са ни накарали да плачем. Които са ни направили по-силни, защото не са ни убили. Онези, които са ни сринали до земята, но не са ни пречупили. Нещата, въпреки които сме все още тук.

Та за спомените. И за бягството от тях. Днес спирам за момент да бягам и ги оставям да ме завладеят изцяло. Не е много приятно, но за сметка на това действа почти терапевтично. И пречистващо. От утре отново ще се опитвам да ги набутам в най-прашния кът на съзнанието си и ще се опитвам да се правя, че никога не са се случвали. Но днес ще ги оставя да бъдат част от мен.