Много уважавам Мърфи. Не Еди Мърфи, а оня със законите. Страшен пич е. Харесва ми позитивното му отношение към живота. Ами да. Вземете например основния му закон: Усмихни се… утре ще бъде по-лошо. Не е ли позитивно? Човекът, въпреки всичко очаква, че ще има и утре.

 

Днес Мърфи ми е пътеводната светлина. Оу, сетих се, че преди години, в зората на сапунките у нас,  имаше сериал с такова име. Май беше голям хит. Цитирам си го на ум и се опитвам да не псувам много. Или поне не на глас.

 

Всичко се обърква изведнъж.

 

Започнах работния си ден с вътрешната убеденост, че всичко се движи по график. Въпреки жегата навън. Въпреки досадата, която ме е обзела. И въпреки искреното ми нежелание да се будя сутрин за работа. Та, както казах, мислех, че всичко е по план. Да, ама не. Отново да цитирам класиците. Днес май карам основно на цитати-клишета. И креативността ми отиде по дяволите.

 

Не стига това, ами и отново започнах да упражнявам ходене с леко накуцване. Което се балансира прекрасно от постепенно усилващото се пулсиране в едната част на главата ми.

 

След като прекрасните ми работни планове за днес претърпяха едно невероятно зрелищно сгромолясване, ми се наложи да си направя кратка разходка до един от ресторантите. Хубавото в цялата тази история бе, че за час-два се измъкнах от офиса и от буреносните настроения, които се мотаеха из него. Лошото е, че се оказа напълно излишно. Здраве да е. Поне се видях с един от любимите ми управители. Голям е образ. Някой ден трябва да ви разкажа за него.

 

Сега е 15:30. Натъпкала съм се с обезболяващи за глава и се чувствам като малката друсалка. Кракът ми е в положение, в което почти не усещам, че боли. От вратата на тераската повява свеж въздух. Малко е горещ, но не ми пука. Сипала съм си тоник и сериозно обмислям идеята да запаля и цигара на същата въпросна тераска. Шефът забегна нанякъде. Почти съм готова с поредната навалица от цифри и екселски таблици, които ми се изсипаха ненадейно на главата. Като казах глава – явно хаповете започват да действат. Така ще да е – пулсирането намалява, а взорът леко взе да се избистря. Аз си се намрънках на воля и ми олекна. Всъщност и още мога, но не искам да ставам нахална.

 

А колкото до Мърфи – наистина мисля, че е страшен пич. Завършвам с една негова мъдрост, която да озари и вашия ден:

 

Никога не спори с глупаци, хората може да не забележат разликата.

 

Ако това ще те успокои - не си единствена. Хайде да се оплача и аз :)
Изпатих си от Мърфи в буквалният смисъл на думата. След обедната почивка ме привикаха няколко шефа и вкуп започнаха "Искам, искам, искам... Действай". След което реших, че мога да си свърша нещо частно, т.е. да си отрежа едно желязо на една фреза в един от цеховете ни. Отивам дотам, а то е на другият край на завода, навън е 40 и нещо градуса.
"Една тръба колкото и да я мериш, все ще я отрежеш по-къса" е казал Мърфи. Ами прав е. От комбинацията жега + шефски неотложни искания не можах да си отрежа желязото както трябва и трябваше да си купувам ново (което пък е свързано с още ходене в жегата).

моят ден започна с оперативка, на която шефът реши да види колко може да вика :)

А, това тук си е в реда на нещата. С течение на времето човек развива една особена форма на игнориране - колкото и да ти крещат, ти си се самоизключил и нищо не достига до централният ти мозък. Включваш се на фрази от рода на "Ясно ли е?", "Разбра ли?", "Това е всичко." и т.н. :)

да не би да работим на едно и също място? ;)

Моят любим Мърфи закон е: "Колкото и да си переш чорапите, единият винаги остава по-мръсен!" Гениално!

за един от принципите на шопа: както и да се въртиш г*зо се че ти е отзад :)

работите. Ама и на нас скоро ни пренаредиха керемидите. така да се каже профилактично. Ама съм забелязала, че това не подобрява желанието ни за работа!