От два дни си имаме нов колега. Много любезен, възпитан и галантен. Поздравява всяка сутрин. Държи вратата. Дори е мил. Кавалер. По всякакъв начин се опитва да направи добро впечетление.

Сложиха го в моята стая. До този  момент бях една от малкото привилигировани особи дето си е самостоятелна единица. Може би се дължи на факта, че съм човекът-отдел, но не това е темата на днешното повествование.

Вчера през целия ден колегата се запознаваше с подопечните ни обекти. И беше извън офиса. Днес, обаче, ситуацията коренно се промени. Някъде към девет, девет без нещо, колегата влетя в офиса с димитровски ентусиазъм, метна едно ведро “Добро утро” на всички присъстващи и се инсталира на бюрото срещу мен. Малко след този момент затворихме тераската, че нещо въздухът стана твърде ободряващ. И тогава разбрах! Новият колега е страстен почитател на парфюмите. И то не просто парфюмите, а на сладникавите парфюми. При това в количества, които могат да ароматизират малко градче в по-ненаселените части на страната.

Очите ми се насълзиха. Синусите ми, които обикновено по това време на годината са запушени, се отпушиха и след това мисля, че изпаднаха в кома. Вратът ми леко започна да се схваща. Пред очите ми започнаха да танцуват цветни петна. И това само за първите пет минути.

Сега имам право да избирам между два варианта: или да стоя на отворена тераса, което би могло да ми докара лека настинка, но и така жадувания свеж и чист (доколкото може да е чист в София) въздух и вторият е да си загина тихо, спокойно и без функциониращи синуси сред аромат на сладникав парфюм.

Мисля да гласувам за настинката.