След като вчера малко се отклоних от разказа за разходката в неделя, днес отново се връщам там.

Стигнах до полянката, от която започна всичко. Изсипахме се от колата и се заехме с тежката задача да снимаме. А там определено имаше какво да се снима. Полянката пред нас беше почти нищожна като площ, но за сметка на това беше цялата изпъстрена с цветя, а над тях прелитаха всякакви насекоми. Мухи, пчелички, оси и най-важното - пеперуди. Много пеперуди. И различни. И много бързи. А някои дори и срамежливи. След десетина минути гонитба и странни стойки над различни цвекета, най-накрая успях да уловя тази прекрасна Melanargia galatea*. Или казано на човешки език - шахматна пеперуда.



Всички останали пеперуди успяха да ми се изплъзнат. Но денят тепърва започваше. Поехме отново в издирване на загадъчната крепост. Пътят се стесняваше все повече и повече. Разминаването на две коли изглеждаше като мисия невъзможна. За наше огромно облекчение, не се наложи да проверим дали е така. Но пък пълно щастие няма. Настигнахме един камион, който превозваше слама и се наложи да забавим темпото. А когато и асфалтът напълно изчезна, скоростта съвсем падна.

След двайсетина минути пъплене се добрахме до нещо, което приличаше на хижа. Решихме, че това е нашият шанс да разберем има ли крепост наоколо или не. Оставихме раниците да си почиват в колата, а самите ние се отправихме към мястото, където се предполагаше да има хора.

Даааа. Допуснахме две основни грешки. Първата: тръгнахме без да си вземем водата. Втората: Решихме, че там има хора.

Осъзнаването на първата грешка дойде много скоро. Макар разстоянието, което делеше колата от хижата да изглеждаше направо нищожно, се оказа, че не се минава толкова лесно. Защо ли? Ами заради пеперудите! И не само.

Как да минеш покрай тези теменужки и да не им обърнеш внимание?



А сред тях, сгушена под една камара трева, се криеше тя:



Докато диването, с което бях, се опитваше да снима поредната пеперуда, която ни се изпречи пред погледите, аз видях една калинка. Която се оказа с характер. Твърдо и упорито отказваше да се снима, а аз още по-упорито се опитвах да я щракна. За съжаление, в неравната борба победител излезна тя.



Но пък цветенцата бяха далеч по-благосклонни.



И една пеперуда, естествено. За разкош. Фотоапаратът бе мой, но за тази снимка не беше в моите ръце. Тази хубавица нямам информация как се казва. Ако някой знае, да сподели и ще я обявя и нея.



Такаааа. Най-накрая успяхме да се придвижим до "хижата". Сещате ли се за онзи сериал, дето го даваха преди мноооогооо време - Зоната на здрача? Мисля, че открихме къде е сниман. Представете си една станция от годините на зрелия комунизъм. Със странните стилизиране каменни фигури на едната стена на сградата. От другата, като ням свидетел, към нас беше насочена разговорна уредба от жепейските, със стичаща се като кръв ръжда по стената под нея.

И тук разбрахме своята грешка номер две: нямаше хора. Наоколо витаеше нещо мистериозно и леко призрачно. На паркинга се виждаха две коли, плюс онзи злополучен камион със сламата, но следи от хора нямаше никакви. Дори се усещаше полъхът от скорошното присъствие, но тишината разяждаше въздуха. На едната ограда видяхме захвърлена червена престилка, тип манта. А на перваза на един прозорец, видяхме това:



Една врата беше леко открехната. Приближихме се плахо, а стъпките ни отекваха от стените на постройката, сякаш сенките ни ходеха редом с нас. Докато се приближавахме, успяхме набързо да снимаме този герой:



Да се върна на вратата. Стоеше леко открехната и ни примамваше да влезем...

* Всички латински названия оттук нататък са налични, благодарение на любезното съдействие на Евгени.

Това оранжевото мисля, че се казва омайниче! и аз го снимах, но на Рила!

подозирам, че е лютиче, но нямам сериозни доказателства и аргументи да подкрепя тезата си :)