Бях си обещала да не мрънкам. И наистина мисля да се придържам стриктно към решението си. Затова сега няма да се оплаквам и да мрънкотя, а ще споделям. Ще споделя някои неща, които искрено и много лично ме дразнят. И изнервят. И влудяват.

Силни миризми
Мисля, че на няколко пъти вече споменавам любимия си ароматизиран колега. Страстен почитател на силните сладникави парфюми, той е в състояние да изпрати синусите и сензорите ми за аромат в постоянна и необратима кома. Всичко това, естествено, има и своите положителни страни. Събуждането никога не ми е било сред силните страни. И въпреки кафето, което изпивам набързо преди да тръгна за работа, в офиса пристигам полузаспала на автоматичен режим. И като влезе колегата, разпръскващ аромати около себе си, на момента се събуждам и няма шанс да ми се приспи отново.

Напоследък към скромната ни, леко полудяваща компания в офиса, се присъедини и още един колега. Той не мирише. Но има навика сутрин да закусва. Лошо няма. Човек трябва да яде. Още повече, че закуската се води най-важното ядене за деня. Но той закусва и със супичка. От онези, които се разтварят в чаша топла водичка. Страхотен чаромат! Стаята започва да носи усещане за ученически стол. Все още не съм открила положителната страна на аромата на супичка.

Миризма на чесън. Шкембе. Гуакамоле. Или просто салата Снежанка. Няма значение. Всички те носят неповторимия аромат на чесън. Благодаря, но не, благодаря. Онзи ден, докато изкачвах стълбите към дома, получих прозрение - някой във входа е почитател на този естествен антибиотик. Ама като казвам почитател, разбирайте, че се разнасяше такава концентрирана чеснова смрад, че за малко да си загина. И това не е метафора.

Премляскване
Като този параграф по невероятен начин се комбинира с говоренето с пълна уста. Ако не се лъжа, един от основните моменти при възпитанието на всяко дете е да се научи да не говори с пълна уста. Как се случва така, че този така важен урок от детските години се забравя толкова лесно и толкова успешно? Защо?

Четене на вестник в претъпкан трамвай/тролей/автобус
Разбирам желанието на хората да се информират за ставащото по света и у нас. Донякъде разбирам и желанието им да научават всичко това от печатната преса. Но не разбирам силно мазохистичното и садистично желание това да се случва при абсолютната липса на пространство. Особено любим момент ми е разгръщането на страниците.

Чаша на ръба на масата
Ето това вече не е нормално. За мен говоря. Съквартирантката ми искрено ми се смее как се изнервям като видя нещо такова. Ами не мога! Това е! Като видя чаша на ръб и веднага започвам да си представям как тази чаша пада и се разбива на земята на хиляди парченца, а цялото й съдържание се изсипва върху мен. След последната оперативка, на която шефа строши една чаша с прекрасна засилка, мисля, че вече ще се стряскам и само от чаша. Без значение дали е на ръб или е по средата на масата.

Радио Нова
Отново нещо силно субективно, но го слагам, за да заформя нещо като Топ 5, само дето не са подредени по сила и значение. Но това радио наистина е в състояние да ме изкара извън равновесие. Силните ми чувства към него се коренят в не чак толкова далечното минало (преди около три години), когато колежката по стая слушаше само и единствено радио Нова. По цял ден. Пет дни в седмицата. Мисля, че тогава загубих третата си мозъчна клетка и сега се налага да се справям само с двете оцелели.

Ами... Споделих си. Олекна ми. Успокоих се. Благодаря за вниманието.

Колеги... Мислиш, че си зле? Аз имам колега, който си готви на работа. Просто сме в повечко с помещенията и в едно от тях си е сложил котлон. Да видиш какъв е кеф като се появи в стаята ни вмирисан на манджа или чушки. Освен това е глух и не можем да го изгоним.
Друг един пък по цял ден цвъцка през зъби. Или пък плюнчи. Започва от обяд и не спира до вечерта. Едно (цвъц) изречение, казано (цвъц цвъцвъцвъцвъц) от него (тпу) изглежда така (цвъц тпу). Същият има навика като се застои на едно място да започне да си клати талията, все едно клеца нещо. Представи си го така поцвъкващ и поплюващ.
Пък за радио - абе не знам за Нова, ама ако чуеш Общинско радио - Ловеч... То е просто уникат :)

това с котлона и цвъц-кането просто ме уби :)

Едно време бяхме в голяма зала и някак си се губеше това. Сега обаче сме в едни кутийки и тоя ми цвъцка точно зад гърба. Опитах се сто пъти да му обясня що за гнус е ама селяния - не възприема и това е. Оправдава се със зъбите си, а като му кажа да си ги оправи, въздъхва така тежко и тъжно, все едно има да дава милион лева на някой. Абе разговора с него е уникален, все вади някакви теории на конспирациите :)
Хаха сега се сетих нещо за тоя глухия с манджата. Представи си административната сграда на завода със всичките му скъпи коли на шефовете отпред. Излиза нашия отпред (а тя неговата фигура е много особена, като на горд петел) и започва да пляска с ръце. Това го прави, защото има навик да храни кучетата (има два-три помияра тук) и те като го чуят да пляска и тичат. Шефката обаче не знае това и един ден го гледа, изправил се до джипа й и пляска та се къса. Вика му "Кво правиш,бе?", а оня нали е глух и отговаря "Аз съм в обедна почивка" :)

Хораа, нямате ли си кичън-рум в офиса или както там се зове?!:))
И аз не ги разбирам тези индивиди със странните навици, то затова култивирането е дъъълъг и сложен процес:))
Предлагам на следващата сутрешна оперативка да немедленно да зачекнеш въпроса с парфюмите. Така де, като се сетя и моя нос колко е чувствителен, най-искенно ти съчувствам.

При нас проблем с готвенето нямаме - като изключа сутрешната супичка:) Обаче, виж, парфюмите, са съвсем друга история. С този колега вече сме говорили на тема ' подходящо количество парфюм за офисна обстановка', но резултатът беше много краткотраен. Сега мисля друг вариант.

Благодаря за съчувствието :)

харесва ми хуморът тук...и съм съпричастна на всичките неудачи...от постингът:) - и при мен това са онези чернобелиужаси, които ме преследват, манийки некви...ама тОва - в офиса ти цЕли 5/ПЕТ/ месеца всеки ден някоя да каза за детенцето си...Мънечката...

е не това само като го пиша и ми иде да я удуша:))))-слава богу вече я няма, я да чукна да дърво или не, под бюро...бърърррррррррбърф...чуйте само как звучи...

мънечката...мен ме е страх, а вас?