Прочетен: 8443 Коментари: 38 Гласове:
Последна промяна: 18.06.2007 10:42
Ето, аз дишам, работя, живея и в блога си пиша тъй както умея… Имам си образование, при това висше. Успях да си намеря работа по специалността, която завърших. Приемам го като малка лична победа над света. Имам страхотна квартира, която с чиста съвест наричам дом. Приятелите ми са малко, но качествени. Животът ми е удобен и дори ми и харесва. Чувствам се щастлива.
Нямам сериозна връзка. Това прави ли ме непълноценен човек?
На 26 години съм и не съм на етап “създаване на домашно огнище”. Не ме разбирайте погрешно – нямам нищо против мъжете (освен в случаите, когато ми иде да убия някой конкретен представител на силния пол). Бракът не е една от любимите ми институции, но не възразявам срещу съжителство. Въпросът е, че за момента не изпитвам нужда от постоянно мъжко присъствие до себе си. Справям се прекрасно и без чужда помощ.
Може би се чудите вече къде тогава е проблемът. Преди години, кръстницата ми сподели една своя мъдрост – ако не си намеря мъж до края на втори курс, да забравя, че ще успея да си хвана нещо свястно. Да де, ама аз нали съм заплес и пропуснах удобния момент. Опитвам се да обясня на околните ми роднини и познати, че не съм половин човек, след като не съм си “хванала” мъж, който да нарека мой завинаги. Мисията е почти невъзможна. Кимат ми с глава и цъкат разбиращо. А при следващото ни виждане, първият въпрос отново е: ”А зетя къде е?”, “Верче, не си ли намери мъж?”
Как да обясня на света, че ловуването на мъже с цел бракуване, първо не ми е по вкуса, второ, не ми е цел № 1 в живота. Целта ми е да се развивам и да докажа на себе си и на света, че аз мога да постигна всичко, което поискам. И ще го направя – рано или късно. Ако срещна човекът, с който да искам да остарея – чудесно. Ще има с кой да споделя живота си. Но ако това не се случи скоро, няма да се тръшна да рева. Или да се чувствам жестоко прецакана от Живота, Вселената и всичко останало. Аз съм личност и без мъж до себе си. И ще продължавам да бъда такава, без значение дали този факт ще се промени или не.
Признавам си, че има моменти, в които искам да съм слаба и да има на чие рамо да се подпра и да поплача. Признавам си също така, че понякога независимостта ми идва в повече. Но това няма да ме накара да се хвърля на врата на първия срещнат, само за да декларирам пред света, че вече се вписвам в рамката на обществено допустимото поведение. Или за да успокоя роднините.
Имам ясна представа какво точно очаквам от бъдещето си. Имам ясна представа и какво точно искам от себе си. Смятам, че до момента се справям добре. Ако някой ден Човекът се появи, няма да го изгоня от живота си, само защото не се вписва в графика ми. Но не изпитвам необходимост да имам сериозна връзка. И това, скъпи мои любознателни приятели, не ме прави по-малко пълноценна като човек.
'Дали да се омъжиш е неоходимо условие?'
Защото откровено на база личен опит мога да твърдя, че понякога варианта 'съпруг off' е по-добрият!
Щом не се чувстваш зле сама, разбира се, че не бива да бързаш за да се впишеш в "общоприетите рамки". То си е до човек. Едни намират човека за себе си по-рано, други- по-късно... Живота е сложно нещо, ние- също. Аз например съм човек, който изпитва нужда да бъде с някого, да си има опора (винаги съм изпитвала), и не че не мога да се справям сама (а и ми се е налагало), но просто не се чувствам добре сама... Тежко понасям самотата. Дори и да имам много приятели. И съответно имам вече 3-годишна прекрасна връзка, скоро ще заживеем заедно с моето момче, и така...
Въпроса е че човек може да се развива (стига да го иска) и със и без сериозна връзка и човек до себе си. Въпрос на избор, късмет, стечение на обстоятелствата...
Впрочем, сигурна съм, че ще срещнеш човека :) И вече ще си постигнала доста и сама :))
Поздрави :*
И се опитвам да не плащам данък Обществено мнение:)
18.06.2007 15:39
Наистина - и и аз мн се нервя, когато другите ми казват какво да правя.. Сякаш не знам.
А още по-зле е, когато другите ми кажат да направя нещо, а аз вече съм решил кога да го правя. Тогава още малко ще реша, че няма да го направя, нарочно, да млъкнат за следващия път.
Това е защото не обичам съветите - ненужните, без да съм ги поискал. Ако искам от някой някакъв съвет - да заповяда..
Преди това искам да намеря своето място в света:)
поздрави:)
Когато пък си намериш човека и свършиш невероятната глупост да кажеш на родителските тела, че това е ТОЙ (говоря за 1-во споменаване) се почва един разпит: Кой е? Откъде е? Кои са майка му, баща му, баба, леля ... родата до девето коляно и отвъд това ограничение :)? Те какво са постигнали в живота си? Колко изкарва? Как изглежда? Да не е някой негър/турчин/циганин (нищо лично въпросните групи - това са част от страховете на собствените ми родители)? Здрав ли е? Сакат ли е? Как изглежда? Колко е голям (във всеки смисъл!)? И т.н. .. И накрая, но не на последно място - Ама ти си малка още, къде си се разбързала, сега ти е момента да си поживееш, после работа, деца, ангажименти .. виж ни нас (аз съм причината да не са си изживяли младостта, защото съм се появила, не без тяхна помощ, в студентските им години, и то в 1-ви курс) ...
После идва момента на запознанството - ще пропусна тая част!
После 1-во излизане - майко мила, "хората ще ги е срам от вас"/"какво ще си помислят хората" (бел.авт., ако се целуваме пред вратата!!! ако се държим за ръце на площада!!! ако спим в 1 легло!!! вкъщи - стените не са прозрачни)
На 3-тата година (че и по-рано): "Айде няма ли да се жените вече? Какво чакатае още? Не се ли наживяхте? Така никога няма да си родите деца. Не е хубаво толкова време да се отлага бебето, че после няма да можеш да забременееш!" Последното е цитат от собствената ми баба!
Няма да продължавам.
Така че Верче, докато си без гадже се мъчат да те сватосат за някой - все много подходящи, добри момчета, като си с някой вече ти планират сватбата, а ако пък се сгодите +/- ожените, тичат да купуват бебешки дрешки ...
Това е положението :)
Kакто каза nait: "Слушай сърцето си и остави нещата да се развиват от самосебе си."
няколко живи примера са пред очите ми :)
Преди ниаколко седмици бях на една прекрасна сватба, където единичните бройки се брояхме на пръсти:)
Моят съвет е да гледаш с добро око на тези подмятания, защото хората доброто ти мислят(пък и своето).
Пък ако ти е писнало тотално, следващия път отговори че ша са жениш за някой от Централната африканска република..."-Ама сериозно...много го обичам и ша са местим да живеем при майка му"...току виж спрели с подмятанията
Шегичка само! :-)))
А що се отнася до това да се доказваш на света - глупаво е ! Защо на всяка цена човек да трябва да се доказва?!Защо трябва да жертваме любовта си за това да се докажем на света?!
Моля да ме извиниш ако съм те засегнал с нещо.Не е нарочно просто изказвам мнение иии възхищавам се на силата ти.Аз не бих могъл да съм като теб.Разни хора разни идеали, нали така :)
Успех !
Всеки човек има нужда от някой до себе си. Но, все пак, за момента наистина не изпитвам въпиюща необходимост да съществувам като допълнение на някой друг.
Прекрасно е да имаш човек до теб и той да е правилният, но защо трябва да си самонасаждаме притеснение или неудобство (и си на 26), ако не можем да се похвалим къде сме били двамата и че невидиш ли "аз си бях с нашите"
26 е просто число, не диагноза! ;-)))
Виж какъв купон настана:) Дори и Жу се включи:)
:-)))
И аз съм идеалистка, романтичка и т.н. и т.н., но прозрях някои неща, всеки сам трябва да стигне до тях! ;-)